България, Общество

Христо Карастоянов: Не летим, а падаме

Носителят на множество литературни награди Христо Карастоянов става на 70 години. Това е и поводът Столичната библиотека да го обяви за разказвач на месеца. На срещата си с почитатели и приятели, той разказа моменти от изпълнения му с много хумор, предизвикателства и постижения живот.

БГНЕС провокира Карастоянов да излезе от амплоато, в което мнозина го познават, а именно като писател и публицист.

Питаме го защо смята, че историята ни не е циклична и как може да избягаме от грешките, които непрекъснато повтаряме.

„Сигурно не са грешки. Сигурно така е решила съдбата. Разделението идва след първата световна война. Дотогава българинът е бил сплотен, защото е имал някаква национална доктрина. Крахът идва през 1919 г. с подписването на Ньойския договор. Той моментално ни е разделил като нация. И до ден днешен ние сме разделени по каквото ви хрумне. Ако ви кажа, че този лист е бял, а вие, че е черен, ние веднага се хващаме за гушите. Дори и двамата да кажем, че листът е бял, пак ще се хванем за гушите, защото моето бяло е по-бяло от вашето“, посочва Карастоянов измеренията на резделителните линии между хората.

Според него единствената разлика между днес и в онези години е, че тогава времето е било кърваво, а сега е едно… по-сиво.

„Протест, половин час по-късно има контрапротест. Какво значи контрапротест? Ние трябва да сме всеки срещу всеки. Имате ли фейсбук? Виждате какво става там – всеки е срещу всеки“, твърди той.

По отношенията на митовете и предразсъдъците, които битуват в обществото, Карастоянов е категоричен, че това се дължи на факта, че ние учим историята си от художествената литература, а не от историографията, защото историографите често слугуват на поредната директива или поредната власт. Писателят дава и пример с 19 февруари, когато България отбеляза 147 г. от гибелта на Васил Левски.

„Онзи ден, 19 февруари ни раздели, защото става въпрос за митове и предразсъдъци. Страхувам се, че във вторник, на 3 март, също ще ни раздели. И тези митове и предразсъдъци се задълбочават. Никой не се вслушва в разума на другия. Българинът знае своята история от художествената литература, не от историографията. Тя винаги е била индоктринираща, защото победителите пишат историята. Понеже Иван Вазов е по-мощен от историографите, които често слугуват на поредната директива или поредната власт. Каквото е казал Вазов, това е. Спомнете си големия скандал преди 3-4 г., когато куратори направиха изложба за историята на Батак. Видите ли – били посегнали на святото нещо Батак. А те се бяха опитали по някакъв начин, по-хладнокръвно, да погледнат какво се е случило в тогавашното село в този един единствен ден. И да покажат, че не турците са изклали населението, а башибозука. При Иван Вазов например го няма факта, че на следващия ден пристига редовната армия и попилява башибозука. Това се премълчава. Остава само: „От Батак съм чичо, знаеш ли Батак?“, коментира още той.

И продължава: „Когато нещо се превърне в мит, изчезва разумът, вникването във факта за този мит. Трудно ще се отървем. И както сме настръхнали, никой не иска да отстъпи и да каже „Ти си прав“. В България вече много отдавна не казваме: „На мен това не ми харесва“. Ние директно казваме: „Това е боклук, мани ми се от главата, ти ли ще ми кажеш?“, добавя още Карастоянов.

Според него някой има полза от това да сме така разединени и то на темата кой е по-по-най, чий мит е по-по-най.

„Като народ се появяваме веднъж на четири години, ама под названието – електорат. А от електорат гражданско общество не става“, убеден е той.

Попитан как се е променила България в очите му, публицистът посочва, че доста неща са се променили, но общото между вчера и днес е, че сме останали мрачни.

„За много неща сега е по-добре и за много неща е отвратително. За тези, които носталгират за времето отпреди 1989 г. винаги ми е било достатъчно да им кажа една единствена дума – „пуснаха“. Пуснаха портокали, пуснаха банани, пуснаха… Има и още думи – задграничен паспорт. Тогава беше много сложно да отидеш на екскурзия, например“, говори с плам писателят.

Той обръща внимание и на вечното оправдание, което българите използват, а именно че са прецакани.

„1990-1991 г. то не беше вихър от ентусиазъм и от радост и какво? Прецакаха ни. Кой ни е прецакал – американският президент или руският? Все едно. Прецакани били. Кой ще те прецака като не му се даваш? Но това стана някак си бавно, бавно, бавно до степен сега да е необратимо. Сякаш досега сме плували по някаква река, стигнали сме до водопад и вече сме минали ръба на водопада. Летим? Само, че не летим, а падаме. Вероятно съм по-мрачен отколкото трябва“, казва Карастоянов.

А на прага на 70-те творецът продължава да твърди, че няма да се хваща с писането на нова книга.

„Не работя върху нов проект. След всяка книга и нейното излизане, аз се заклевам, че повече книги няма да издавам. Издаването на книга, освен голяма суета е и голяма суетня. Не знам до кога ще ме държи, но като че ли… може и да съм се изчерпал“, заявява с доза несигурност авторът на книгата „Животът няма втора половина“.

Връщам го и към онзи период, в който Христо Карастоянов е част от група „Студио Пулс“.

„Не се изживявах като китарист, нито като певец. В това студио пишех текстовете. Спомням си първия фестивал на политическата песен „Ален Мак“ през 1975 г. В Благоевград вреше и кипеше. Беше мини Удсток. Вечер по телевизиите се показваха песни, които се пеят по улиците. Нас ни изгониха от фестивала заради едни песни. В едната се казваше „Само мърморим, само мърморим вместо да спорим“. В другата се казваше, че още като се роди детето го учат на амкане и амка всичко наред. Сатиричните ни песни бяха по-малко като процент. По-скоро те бяха умислени, едни такива кахърни. Друга наша песен беше „Тавански спомен“, в която се казва как се заравяме между кашони, книги, плочи и стари неща и носталгираме и финалът е, че каквото и да става да не бързаме да слизаме“, връща се назад във времето Карастоянов, но подчертава, че наскоро именно с тази песен поздравил свой приятел.

Спомня си как ту спасявали Пиночет (Аугусто Пиночет), ту как след това пеели за малката земя на Брежнев. Но всичко правел тогава с едничката цел мама и татко да го видят по телевизията.

„Още не мога да повярвам, че ставам на 70 г. Има една максима, че най-важни са първите 7 години, да, ама първите 70. Страшно много глупости съм прлавил през тези 70 години. Единственото, което не съм правил е да си изкривя душата. Послъгвал съм, но кой ли не го е правил. Когато съм се занимавал с писането обаче не съм си кривил душата. А, и още нещо никога не съм правил. И на шега не съм опитвал какъвто и да било наркотик, дори и марихуана. Какъвто съм прилепчив, нямаше да докарам до 70 г.“, казва той и отправя съвет към хората: „Ако не може да кажеш какво точно мислиш, премълчи го, но да лъжеш, няма смисъл“, завършва мъжът, в навечерието на 70-тата си година. /БГНЕС

DW.COM