Без Филтър

Иван Николов: Какво ни казаха Владо Бучковски и Денко Малевски за отношенията „София-Скопие“?

На 20 ноември 2020 г. в две различни медии в Скопие изразиха свои позиции бившият премиер Владо Бучковски и бившият външен министър Денко Малевски. Те и двамата , докосвайки отношенията на младата република с България, обърнаха повече внимание на това, какво да направи македонското общество – интелигенцията, политиците, учените, за да се намери рационалната точка за взаимодействие между тези най-близки държави на Балканите.

Двете позиции като подход и дълбочина на погледа се различават съществено и затова ще се опитам да ги разгледам поотделно.

ВЛАДО БУЧКОВСКИ беше един от малцината, който още преди петнайсетина години постави въпроса за съвместното честване на годишнините на Илинденско-Преображенското въстание и на дейците от Възраждането и революционните борби. Тогава подобна мисъл се възприемаше в Скопие като свръх еретична, но той не се стъписа.

Днес времената са други. България е част от НАТО и ЕС , РС Македония след като стана пълноправен член на Атлантическия военен блок, вече е на крачка и от започване на преговори за пълноправно приобщаване към Евросъюза. За да стане това, македонските политици и изобщо цялата влиятелна интелигенция са призвани да ревизират идеологическото югонаследство след Втората световна война, но не с инструментариума на това наследство. В позициите на Владо Бучковски, противно на очакванията, в предаването на телевизия „Сител“ и разпространени от МИА, присъстват и някои постулати на следвоенната пропаганда в Македония.

ПЪРВО. Владо Бучковски говори за „антифашисткото движение“, за „победата“, за „свободата“, за АСНОМ, което показва до каква степен югопропагандните внушения продължават да властват и над умове, заредени с висока доза критичност към миналото.

За какво антифашистко движение става дума, след като дори обикновените македонски комунисти не искаха да водят партизанска война? Случайно ли инструкторът на ЦК на ЮКП в Македония Драган Павлович – Шильо в писмо до партийните си шефове в Белград от 29 октомври 1941 г. обяснява защо не може да организира партизански отреди: “Трябва да се държи сметка за голямата омраза към Югославия…и многобройността на българофилските елементи..“ И след отстраняването на Шаторов , при новото партийно ръководство борбата срещу „окупаторот“ не е в подем. За това признава и Страхил Гигов, един от новите властници в Скопие след 1944 г.: “Това ръководство хвърли в действие партизански отряди, обаче след първите неуспехи партизаните се оттеглят…Партията не беше способна да ръководи масите…“ (Извори за ослободителната воjна во Македониjа 1941-1945 г., том I, кн.3, док.11, с.84 ). Това кара Тито да „прелее“ сръбски партизански сили в Македония. В писмо до ПК за Македония от октомври 1941 г. той пише: “Наскоро ще можем да ви дадем едно голямо количество оръжие и бойни припаси. Също така ще изпратим един по-силен отряд партизани от Сърбия в Македония, който вече е придобил голям опит в тукашните борби. Старайте се вашите партизански отряди да бъдат съставени и от сърби, и от македонци…“

 

В повечето случаи командири на такива партизански формирования са сърби и черногорци. Така например командир на Македонско-Косовската бригада е черногорският сърбин Петър Брайкович – Джуро, а политкомисар е сръбски студент от Гниляни и т. н. Въпреки това партизанското движение сред народа в Македония не е популярно. И тогава Тито се принуждава да изпрати Светозар Вукманович – Темпо, който със заплахи, убийства и преливане на още сръбски бойци и командири СЪЗДАВА ПАРТИЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ ИЗЦЯЛО ПОДЧИНЕНО НА ИНТЕРЕСИТЕ НА ЮКП. Много по-късно , по повод на негова кръгла годишнина за тези му заслуги, получава висока оценка: “…Темпо със своята дейност допринесе за укрепването на народоосвободителната борба и за създаването на масови партизански отряди, както и за ОЧИСТВАНЕТО НА ПАРТИЗАНСКИТЕ РЕДОВЕ ОТ ОПОРТЮНИСТИЧНИТЕ И ПРОБЪЛГАРСКИ ЕЛЕМЕНТИ…“( в.“Политика експрес“,Белград, 14 март 1978 г., по Коста Църнушанов)

Няма какво да се заблуждаваме, „победата“, за която говори г-н Бучковски беше победа на интересите на Титова Югославия в Македония, а „свободата“, беше развързване ръцете на титовистите да правят каквото си поискат с всеки несъгласен с тях. АСНОМ, беше камуфлажната връзка с историческия Илинден 1903 г., за да може да се заблуди народът, че настава истинската свобода за Македония. А защо само няколко месеци по-късно започна последователното ликвидиране на ръководството на АСНОМ , начело с Методи Андонов –Ченто?

Дали г-н Бучковски не знае, защо най-близките съратници на Ченто и първи министри на Македония като Панко Брашнаров, Богоя Фотев, Петре Перузе, Павел Шатев, Бане Андреев, Венко Марковски бяха брутално отстранени, неглижирани, а някои от тях завършват живота си и трагично?…Тези патриоти на Македония живееха с надеждата, че ще могат да обявят Македония за независима държава под егидата на някоя от великите сили или ООН. Уви! Това не стана, защото сърбизираните македонци, Крагуевацки възпитаници –Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Видое Смилевски и др. бяха инструктирани какво да направят с Ченто и неговите министри. Прочетете уводната статия на в.“Нова Македония“ от 12 януари 1945 г., с автор Лазар Колишевски и ще стане ясно, че „борбата“, „свободата“ са само един пропаганден инструмент за налагане на интересите на Тито в Македония. Когато се разбра, че Ченто е на друго мнение комедията, разигравана от ЮКП с АСНОМ се превърна в трагедия за цяла Македония…

Конюнктурната реабилитация на тези честни македонци днес е жалка гавра с паметта им.

Тяхната истинска реабилитация ще настъпи, когато Македония отхвърли от плещите си тежката идеологическа конструкция, завещана от СФР Югославия.

ВТОРО. Господин Бучковски твърди, че през 2005 г. Методи Шаторов – Шарло е бил реабилитиран. Какво разбира той под думата „реабилитация“ не знам. Може би има предвид, че тогава, мисля, през летните месеци, беше организирана една конференция, посветена на личността и делото на Шарло. Какво се е говорило на тази сбирка, мога само да предполагам, но съм запомнил заглавието на едно интервю с вече покойния проф. Зоран Тодоровски, публикувано във в.“Дневник“ на 19 август 2005 г. То гласеше така:“Шаторов нема пробугарски грев“ . Какво означава това „Шаторов нема пробугарски грев“?! Това не означава ли, че всеки намек за някаква връзка с България, за някаква добронамереност към България е „грев“?!Не означава ли още, че с днешна дата на Шаторов се приписват възгледи за народа в Македония, срещу които той се бореше с цялата си енергия и заради което получи куршум в гърба!? Това не е ли приемственост в отношението към Шаторов, завещано от времето на Лазар Колишевски? Нали точно в този дух говори за него и един от носителите на „свободата“ в Македония – Цветко Узуновски –Абаз, министър на вътрешните работи 1944-1945 г. : “… Теорията (на Шарло – б.а. ), че българската фашистка войска не била окупаторска и актът да се предаде оръжието на окупаторската власт… открито отрича националния въпрос на Македония и в неговата великобългарска душа Македония значеше само една българска покрайнина, където живеят българи…“(По Коста Църнушанов „Македонизмът…, София, 1992 г. )

В какво се състои реабилитирането на този патриот, тогава?

Всички проблеми на ръководството и обществеността в Скопие днес произтичат от подмолната разрушителна дейността на онези тайнствено-влиятелни среди, които продължават да обслужват някогашната югостратегия за Македония..

Ще бъда несправедлив, обаче, ако пропусна да подчертая, че при гостуването си на телевизия „Сител“, господин Бучковски каза и нещо, което вдъхва някакви надежди, а то е: „Заев постоjано потврдуа дека имаме заединичка историjа, ТОА МОРАМЕ ДОМА ДА ГО ОТВОРИМЕ, АМА СО ИСКРЕНА ДЕБАТА.“

Тази „искрена дебата“ ще бъде пътеката към голямата истина, истината, която за мнозина „jaвни личности“ в Македония ще се окаже убийствено горчива… и затова те ще продължават да се съпротивляват срещу нея с всички средства…

И съпротивата не закъсня. Тя избухна с яростна сила тези дни след интервюто на Зоран Заев за БГНЕС. Няколкото идеи на премиера за изтръгване на бурените от пътя на Македония към по-добро бъдеще, отключиха необузданата енергия на тези, които продължават да черпят живителни сокове от мрака на миналото. За радост на справедливостта те могат единствено да размахват със злоба байряка на фанатизма, безсилни пред аргументите на обективната историческа и политическа фактология и на непобедимите народни добродетели, утвърдени през вековете

ДЕНКО МАЛЕВСКИ говори по съвсем друг начин. От неговата позиция, публикувана в plusinfo.mk струи не само висока интелигентност, но и впечатляващ морал. Провокиран от мисли на Албер Камю, прочетени през лятото , Денко Малевски отправя критичен поглед към съвременните македонски интелектуалци. Той ги упреква в липса на позиция, смелост и решимост, в мисловен мързел и се опасява, че особено губещо за напредъка на Македония е съюзаването на тези личности със журналистите, които се плъзгат по повърхността без да правят усилие да се доберат до по-задълбочени познания.

Чрез тази си позиция Денко Малевски създава нова, качествено различна интелектуална, политическа и духовна перспектива. За първи път представител, макар и бивш, на управляващите среди в следвоенна Македония изразява своя дълбоко осмислен протест спрямо елементарното отношение към историята, към нейните творци, към тяхната национална и духовна същност, внушавано чрез многопластовата система на страха, принудата и отцеругателството.

Неразбираема за мнозина, вероятно, ще е духовната изтънченост, с която той развенчава мисловната леност на елита, движещ се по инерцията на десетилетната матрица за добро и зло. И цитира: “Камю нарича тях „глупавата интелигенция“. Отгоре на всичко тя е агресивна, мързелива и страхлива.“

Без театрални жестикулации, но с дипломатическа прозорливост и житейска мъдрост Малевски се намесва и в опасно ескалиращите отношения между София и Скопие с убедеността, че има правото да говори от името на хората от двете страни на границата.

Усилията на виртуозите по фризиране на историята са обезсилени и обезсмислени. Не енигматичният инфантилизъм, с който продължава да се облъчва личността на Гоце Делчев , е разковничето, а готовността на политиците в Скопие за смели и прагматични решения.

Денко Малевски завършва кротко и без жестикулации, но думите му въвеждат в други, непознати за нашата практика, коридори на политиката и междудържавните отношения:

„Поводът да напиша тези редове – казва той – са изявленията на наши политици, че не те, а „историците“ трябва да решат спора с България. Дали и тук не се поставя въпроса: Кои историци, „интелигентните“ или „глупавите“? И какво ще стане, ако и „интелигентните“ откажат да направят това във времена, в които нищо не се прощава? Не, отговорността за разрешаването на спора е на политиците! Те също имат очи и могат да четат.“

Ясно е. Въпросът за очите и за четенето е поставен в контекст, който не се нуждае от разяснения.

Няколко дни след като получиха популярност коментарите на Денко Малевски и Владо Бучковски 62-ма интелектуалци от Скопие излязоха с апел: “Не може комисии да преговараат за македонскиот идентитет.“ Авторите на този текст се обявяват категорично против договорите на Македония с България и Гърция. Според тях, тези договори рушат македонската държавност, история и идентитет.

Думичката „идентитет“ е най-повтаряната покрай Вардара. Повтаря се като езическо заклинание и е повече белег на национална комплексираност, отколкото – на увереност. Това е така, защото макар и подсъзнателно, там разбират, че има съществена разлика между понятията „македонец“ и „македонист“. Гоце Делчев е македонец, Лазар Колишевски е македонист. Македонецът е македонски българин, македонистът е сърбизиран македонец. Денко Малевски твърди, че “ някога сме били един народ, но сега сме два народа“. Засега се въздържа да говори за технологията, по която се пръкна „вториот“ народ. И е прав. Цялата истина не може да се изсипе наведнъж като от чувал…

Ако си представим образно духовно-мисловната същност на днешна РС Македония като езеро, сковано от десетилетен лед, текстът на Денко Малевски и, от части на Владо Бучковски, подсказва, че този лед е започнал да се топи и над ледената покривка блестят едва забележими капчици вода. Дебелината на леда обаче е още много голяма.

Апелът на 62-мата интелектуалци и техните събратя в политиката и обществото е ледът, който продължава да държи в прегръдката си Македония. Решимостта на премиера Зоран Заев, позициите на Малевски и Бучковски, а много преди тях и на бившия премиер Любчо Георгиевски, както и на мнозина още не толкова популярни личности, са едва изгряващото слънце, което може би ще стопи дебелия лед.

Дали ще стане това, зависи кои политици и историци ще надделеят в братската страна – умните или глупавите, както твърди Денко Малевски, позовавайки се на Камю! /БГНЕС

————————————

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.

DW.COM