Без Филтър

Иван Николов: Кървавиот Божик 1945 г.– пореден етап от Титовата стратегия за Македония

Позициите на Кралство Сърбия, Кралска Югославия и ЮКП към Македония не се различават съществено. Те преследват една-единствена цел – да се доказва постоянно, навсякъде и с всички средства, че в Македония не живеят българи. Това е национална задача, държавна стратегия и политическа параноя, която се предава като щафета от поколение на поколение, от правителство на правителство от партия на партия. И в буржоазна Сърбия, и в кралска Югославия, и в комунистическата федерация Югославия Македония е на прицел. Тя не бива да се оставя на мира, на себе си, на собствената си воля. Тя трябва да бъде подчинена, погълната, преобразена според кройката на Белград, независимо под каква форма и кой управлява там.

Без да навлизам в дебрите на историята, ще се опитам да проследя как се променя отношението на Югославската комунистическа партия (ЮКП) към този проблем.

От двайсетте години на ХХ в. до средата на трийсетте югославските комунисти с малки различия помежду си, защитават тезата, за разпад на буржоазна Югославия като угнетителка на народите. По отношение на Македония те ту признават, че там се вършат насилия над българите, ту че живеещото там население не е изкристализирало в национално отношение. На Сплитския пленум (9-10 юни 1935 г.) тезата за разпада на Югославия е заменена с нейното трансформиране в демократична федерация. Една година по-рано югославските комунисти са успели да използват коминтерновския мерак за прекръщаване на народите и индиректно чрез Димитър Влахов и поляка Валецки прокарват решението от февруари 1934 г. за македонците като отделна нация. Петата партийна конференция в Загреб (19-23 X 1940 г.) доразвива тази идея. В докладите на Йосип Броз Тито и Едвард Кардел и особено в доклада на Моша Пиаде, представен под формата на тезиси от Милован Джилас, вече се говори и за македонска нация.

Началото на Втората световна война, капитулацията на Югославия и присъединяването на Вардарска Македония към България, поставят на сериозно изпитание идеята за внушавания отвън национален облик на македонците. Секретарят на Областния партиен комитет в Скопие Методи Шаторов–Шарло, без да уведоми ЦК на ЮКП поставя Македонската партийна организация на отчет към ЦК на БРП (к) в София. Това му решение съвсем не е случайно. То отразява националните чувства не само на комунистите в Македония, но и на целия народ. Тази негова убеденост откриваме в писмото му до ЦК на БРП (к) в Москва от 15 май 1941 г. Ще цитирам основни моменти от това писмо, защото в тях е отразено настроението на болшинството от хората във Вардарска Македония тогава. Ето и думите на Шарло:

„…Преди всичко, може ли да се издигне от нас сега лозунг за връщането на Македония на Югославия и за даването й на автономия в една нова югославска държава…? За мене е съвършено ясно, че няма да се намери словом нито един македонец, който да се съгласи с подобно решение на въпроса.. .Повече да се говори по този въпрос смятам за съвършено излишно.

Двама югославски диктатори – Милошевич и Тито

Второ, може ли да се издигне още сега… искането МАКЕДОНИЯ ДА БЪДЕ ОТКЪСНАТА ОТ БЪЛГАРИЯ И ДА БЪДЕ ОФОРМЕНА КАТО НЕЗАВИСИМА МАКЕДОНСКА ДЪРЖАВА? Теоретично това може да е много право и много изгодно, но сега за сега, при фактически създалото се положение, издигането на подобен АКЦИОНЕН (т.е. не само пропагандистки) ЛОЗУНГ също така би ни откъснало от големи части на македонското и българското население, което, макар и заблудено, гледа на присъединяването на Македония към България, като решение на нашите национални вековни въпроси…

Трето, крайно време е да се тури точка на всички доктринерско-сектански спорове и дразнения около въпроса дали македонците са отделна нация или са македонски българи… Ще кажа само, че за ИСТИНСКА СВОБОДНА МАКЕДОНИЯ СА ГОДНИ ДА СЕ БОРЯТ НЕ САМО ТАКА НАРИЧАЩИТЕ СЕ МАКЕДОНСКИ СЛАВЯНИ, НО И МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ… Гоце Делчевата постановка на този въпрос продължава да има и сега своето пълно значение, а ние в никой случай не би трябвало да развиваме македонски или български шовинизъм…”

Четвърто… Най-сетне, не бива, според мене, не е целесъобразно да таксуваме всяка радост на всеки македонец от станалата промяна, като пример на реакционен шовинистичен бяс…”(ЦДА,ф.3 б,оп.4, а.е.590,л.30).

Решението на Шаторов да присъедини Областния партиен комитет в Скопие към ЦК на БРП (к) е последвано от серия постъпки от страна на Тито за разобличаване на неговото поведение. Намесва се Коминтернът и македонските комунисти отново са на подчинение на ЦК на ЮКП. През септември специалният пратеник на Тито в Скопие Драган Павлович сформира нов Областен комитет, в който е включен и Лазар Колишевски, бъдещият Мефистофел на Македония. Отсега нататък пропагандата в партийните организации за тяхното укрепване ще се води чрез сатанизирането на Шарло, чрез сатанизирането на всеки, който проявява автономистични възгледи по отношение на Македония и който по някакъв начин симпатизира на България и не дай Боже, се чувства българин. В доклада си до ЦК на ЮКП от 29 октомври 1941 г. Драган Павлович ще напише, че хилавото партизанско движение в Македония се дължи на „голямата омраза към Югославия” и на „многобройността на българофилските елементи”. Тито не храни никакви илюзии. Той си поставя задачата да ликвидира тези настроения, с цялата суровост на партизанските закони. За това му идват на помощ и развиващите се събития по фронтовете на Втората световна война.

***

На 2 февруари 1943 г. при Сталинград Червената армия нанася съкрушителен удар на германските окупационни части. Настъпва обрат във военните действия. За Тито това е сигнал да поведе безпощадна борба за оставането на Македония в бъдеща демократична Югославия. Още през втората половина на февруари 1943 г. той изпраща в Македония с неограничени пълномощия Светозар Вукманович –Темпо. Той трябва да създаде Македонска комунистическа партия, като съставна част на ЮКП и да организира активно партизанско движение. За няколко месеци той провежда три важни съвещания с партийните активи като на съвещанието в Преспа на 2 август 1943 г. след дълги прения се решава да се издигне лозунга „за освобождението на обединена Македония в братската общност на всички югославски народи, в която ще бъде отворена вратата и за братския български народ”. Формулировката „за братския български народ” е вмъкната, както от тактически съображения, така и поради напора на силните пробългарски настроения на присъстващите. (Тогава антибългаризмът е съвсем непознато чувство у македонците, което Титовата пропаганда, по-късно, ще превърне в основно свое оръжие. ) Въпреки този „успех” в писмото си до ЦК на ЮКП от 8 август 1943 г. Темпо признава, че ”българските окупатори, пък даже и германските народът посрещна с цветя и че той ги приема като освободители…” Темпо признава, че в партийните организации е заседнало твърдо убеждението, че в Македония няма условия за партизанска борба, че Областното ръководство изпраща кадрите си на сигурна смърт… В писмо, което Темпо получава на 10 август 1943 г. Тито пише, че в Македония има „либерално отношение към автономистичните тенденции, изразяващи се в настояването партийните организации в Македония да се откъснат от ЮКП”.

За Тито задача на задачите е македонският въпрос да получи вътрешноюгославско решение. За това отново му идва на помощ геополитическия фактор. Този път това са решенията на Техеранската конференция на тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чърчил, състояла се от 29 ноември до 1 декември 1943 г. и на която Народноосвободителната войска на Югославия е призната за военна сила, на която трябва да се помага. Дали по съвпадение или целенасочено също на 29 ноември 1943 г. в град Яйце се провежда Втората сесия на АВНОЮ (Антифашистко вече за народно освобождение на Югославия), в решенията на която Македония е определена като една от шестте републики на бъдещата народна демократична федерация. На тази втора сесия на АВНОЮ Тито, без да уведоми Комунистическия интернационал, БРП (к) и ГКП и без нито един представител на Македония да е присъствал на този форум, включва в президиума на АВНОЮ Методи Андонов –Ченто и Михайло Апостолски като представители на Вардарска Македония, а Димитър Влахов и Владимир Поптомов – на егейската и пиринската част. Разбира се, и без да е взето съгласието им. Тази постъпка на Тито става известна в Москва едва на 13 април 1945 г. когато шефът на съветската военна мисия при Върховния щаб на Титовите партизани генерал Корнеев телеграфически информира Сталин за включването на Поптомов и Влахов в Президиума на АВНОЮ. В отговор на това твърдение, съветското ръководство не само, че не порицава Тито, а му дава следните указания:

„1. Въпросът за Влахов у нас не се обсъжда, решете го както намерите за добре.

2…

3. Македонският въпрос у нас ще се обсъди. При неговото разрешаване след войната, нашето отношение към Югославия ще бъде най-благосклонно.”( К. Палешутски „ ЮКП и Македонският въпрос 1919-1945”, София 1985, стр.316 )

Това развързва окончателно ръцете на партизанските шефове и те решават да се саморазправят с всички, които проявяват и най-малкото съмнение в целесъобразността Македония да бъде част от нова Югославия и хранят симпатии към България.

Така се роди трагичната вакханалия през януарските нощи на 1945 г., която народът спонтанно нарече „Кървавиот Божик”.

***

На прицел са взети всички, които под една или друга форма изразяват несъгласие с новата власт и нейната политика. Падат първите жертви без съд и присъда в Прилеп, Велес, Куманово. Истинският сигнал за саморазправа е даден на 6 и 7 януари 1945 г., в Скопие и Щип, когато срещу разбунтуваните военни части, отказващи да се бият на Сремския фронт е осъществена невиждана кървава баня.

Този случай е добре известен в Скопие, но и до днес на него му се придава само идеологически облик, като част от проявите на тоталитарните режими, а не като жестока саморазправа с т.н. бугараши несъгласни със сърбизацията на Македония.

С лъжливи обещания за преговори са подмамени стотина офицери, организатори на бунта. Обезоръжени, те са отведени на Скопското кале, където в подземието му лично Темпо разстрелва около 70 от тях, а подчинените им са затворени в същото подземие и оставени на произвола на студа, жаждата и глада, намират собствената си гибел…

Набързо са сформирани и съдебни състави, които по предварително зададен сценарий издават смъртни присъди под непрестанния френетичен възглас на нарочно събраната и добре заплатена тълпа:”Смърт, смърт за предателите на „македонския народ.”

Паметна плоча с имената на избитите по време на Кървавиот Божик 1945 г.

Наситени с неизмерима омраза са прозвищата: „соработник со окупаторот”, „ванчомихайловист”, „бугараш”. Те са и най-жестоката присъда, с която стотици и хиляди намират смъртта си или гният с години в затворите и лагерите при най-тежки условия. Според Васил Хаджикимов от Щип, прекарал 10 години в Титовите „заведения за превъзпитание”, в тези мрачни години са убити или безследно изчезнали над 23 000 българи, над 120 000 са преминали през затворите и лагерите, а над 180 000 са се преселили в България.

Ето тези моменти от историята на Македония трябва да влязат в учебниците и да се изучават от младите поколения, а не да се възхваляват убийците на истинските герои, представени като спасители на народа…

И да не забравяме! Саморазправата с неудобните за властта продължава и през следващите години, с не по-малка настървеност и жестокост..

***

В края на юли 1946 г. Павел Шатев, тогава правосъден министър в младата република Македония предава на втория секретар на Българското посолство в Белград Тома Мечков изложение, което той, от своя страна изпраща на Георги Димитров. Писмото е наситено с тревогата на Шатев от това, което се осъществява като политика от правителството в Скопие. Предлагам няколко откъса от този текст:

„В Македония се води борба против българите и българофилството, всички, които по един или друг начин изразяват симпатиите си към България, са гледани с лошо око и към тях се хвърля едно подозрение, че са сепаратисти, михайловисти и фашисти… Известни Ви са случаите с неоснователните масови разстрелвания, които станаха във Велес, Битоля и Щип…”

„…По решение на ЦК на ЮКП във Вардарска Македония е забранено разпространението на каквато и да е българска книжнина, включително и моята книга „Македония и балканските проблеми”, книгата на Христо Силянов за Македония и нито една друга българска книга…”

„…Изработването на македонската азбука стана по един такъв начин, че малцина от македонците могат да я приемат. Тя не е пригодена за македонския език, от нея са изхвърлени „ъ” и „ь” и поради това много македонски думи не могат да се напишат правилно. В оформянето на македонския език съзнателно се вмъкват много сърбизми…”

„…Втората главна причина за всичко това е сърбоманството и угодничеството към Белград на всички, които стоят начело на управлението в Македония. Тези хора толкова се приспособяват, че обичат повече да говорят на сръбски, напълно са послушни в това, което им нареждат от Белград и се държат враждебно към България…” и т.н.

***

Преди няколко месеци лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Кристиан Мицковски се закани, че няма да разговаря с президента Стево Пендаровски, ако той не се извини публично за позицията си по отношение на националната принадлежност на Гоце Делчев.

Тази закана отнесена към цитираната дотук фактология изразява с години втълпяваното самочувствие на войнстващо невежество. За съжаление това войнстващо невежество е прегърнало като света истина бездарно съчинената митология за историята, в която плуват като риби във вода всички направили добра кариера и обществено положение.

Рано или късно историята ще осъди тези трубадури на македонистичното средновековие.

***

В обемистия си труд ”История на Австрия – култура, общество, политика” виенският професор Карл Боцелка като разсъждава за еволюционните процеси при утвърждаването на австрийската нация подчертава следния момент: „Преди Втората световна война е имало само наченки на самоидентифициране на австрийското население. Жителите на приалпийската република са се чувствали германци, понякога дори като „по-добрите германци”. Единствено комунистите, имащи слабо политическо влияние, се застъпвали сравнително рано – в духа на постулираната от Сталин роля на историята при формиране на нацията – за някаква австрийска нация. Едва след реалното присъединяване (така нареченият аншлус) през 1938 г. мисленето на повечето австрийци се променило… Идентифицирането с държавата и поддържането на нейната самостоятелност нараснали, но и през 1956 г. все още само 49 процента от населението имали усещането за самостойна нация, докато 46 процента продължавали да се обозначават като германци…”

ИЗВОДЪТ: Възникването на нациите е сложен, продължителен еволюционен процес, върху който оказват влияние и геополитическите сблъсъци. Така се е родила австрийската нация, за която не е сътворявана специална азбука и език и която не е възпитавана в антигермански дух.

В Македония става точно обратното. Утвърждаването на новата нация е ударна акция на ЮКП с рязане на глави, терор, пренаписване на историята, сатанизиране на българомислещите, подложени на геноцид… Непрогледната мъгла продължава да покрива и днес трагедията, покрай Вардара, достигнала кулминационната си точка през годините 1944-1945-а.

Не някакъв ненадеен вятър ще разсее тази мъгла, а духовната и интелектуална енергия, която бавно и мъчително зрее в дълбините на македонското общество…

За тази качествено нова енергия все още политическите върхове в Скопие не искат дори и да помислят… /БГНЕС

——————————

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.

DW.COM