Без Филтър

Иван Николов: Македонистичният (нe македонският ) Франкенщайн и европейските ценности

Проблемът между България и РС Македония не е отношението ни към Гоце Делчев, нещо абсурдно. Проблемът е в неревизираното и до днес югокомунистическо наследство на младата държава. Всички доводи на контролираните от бившата номенклатура медии, на МАНУ, както и на президента Пендаровски и на премиера Заев и на други представители на официалната власт или опозицията се свеждат до едно: съхранение на етноинженерния постулат на Новакович-Коминтерна-Тито. Това беше потвърдено и на 26 януари 2006 г. когато в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа беше гласувана резолюция за осъждане на комунизма. Тогава повечето от македонските делегати се въздържаха.

С този идеен товар РС Македония сега е изправена пред портите на ЕС. Ние, около два милиона и половина потомци на бежанци от Македония в България, от сърце желаем братската страна да стане пълноправен член на европейското семейство, същевременно с тревога и надежда следим ставащото там. Ние разбираме психологическите предпоставки за съпротива срещу разобличаване на миналото, но все пак свободата и демокрацията не са ли оръжия, които развързват ръцете и стопяват ледовете, стегнали съвестите? Защо тогава вече 30 години след разпада на Югославия не се разследват злосторствата извършени след 1944 г. над народа , не се ревизират изкуствените идеологизирани внушения за историческите събития, Възраждането, революционните борби и личностите в тях?!

Интелектуалци в България, подсъзнателни носители на доктринерски либерализъм, а всъщност завоалиран догматичен марксизъм, с общи замъглени фрази и без никаква конкретика в познанието на проблема излизат с призиви по същество за оневиняване на извращенията и убийствата в името на европейското бъдеще на младата държава. Добре, но в европейския дух ли е, ако с помощта на България в Брюксел се настани с “цялото си величие“ Титовото комунистическо наследство за Македония?

И понеже пропагандата, идеологемите и внушенията са все още на власт, ще се опитам да обърна посоката на разсъжденията към областта на конкретиката.

Първите „подвизи“ на титовизма в Македония

Известни са масовите убийства, без съд и присъда, веднага след идването на партизаните през есента на 1944 г. на стотици македонци, заради българското им национално съзнание. Когато през 1945 година започват ударно да „работят“ сформирани от фанатизирани югокомунисти съдилища за масово производство на смъртни присъди е създаден и специален закон. Това е „Законът за македонската чест“, който развързва ръцете на политиците.

В Скопие от 28 май до 2 юни 1945 г. пред подобен съд са изправени тримата най-изтъкнати ръководители на македонската интелигенция – Димитър Гюзелев, Димитър Чкатров и Спиро Китинчев. Те са осъдени на смърт.

През 1945 и 1946 г. смъртни присъди са издадени на стотици българи в различни градове на новосъздадената държава. Само в Скопие са скалъпени 18 съдебни процеси с 226 подсъдими, като 22-ма са със смъртни присъди.

Според в.“Нова Македония“ от 11 февруари,10 март и 31 май 1945 г. вестник „Политика“ от 16 октомври 1945 г. и в. “Борба“ от 10 май 1946 г. в Щип са проведени редица съдебни процеси, като осъдените на смърт са 7, а 32-ма на дълги години затвор.

Пред съда в Прилеп, според в. “Нова Македония“ от 28 април 1945 г. и в.“Борба“ от 6 октомври 1945 г. са изправени 28 души. От тях 10 получават смъртна присъда, това са изявени български интелектуалци, повечето бивши членове на ВМРО и ММТРО- Македонската младежка тайна революционна организация.

По същата рецепта във Велес съдът осъжда на смърт 10 подсъдими. Това е според в. “Нова Македония“ от 30 април 1945 г. и в.“Борба“ от 12 юни 1945 г.

В Битоля осъдените на смърт са 9, в Охрид 7 души са осъдени на по 15-20 години затвор.

В Гевгели пред Югокомунистическата Темида се явяват 35 човека, в Струмица – 60, в Берово и Делчево – над 100, в Кочани – 48. И забележете, причина за жестоките присъди са обвиненията „ великобългарин“, „михайловист“, „ член на ВМРО“, „враг на Югославия“…

Сръбският дипломат Стоян Нокакович координира проекта за македонизма с Царска Русия

Създадените по това време пробългарски и антиюгославски организации също попадат в полезрението на блюстителите на закона.

През октомри 1945 г. е разкрита организацията Демократичен фронт „Илинден 1903“. Създателите й са Коста Хрисимов –Смилец, д-р Илия Чулев и д-р Димитър Златарев. Те подготвят и изпращат изложение до победителите във Втората световна война. В него откриваме и следните редове: “Българите в Македония, както през турския режим, а по-късно през сръбското и гръцкото владичество, отново са подложени на прогонване, асимилация и унищожаване…“ Изложението попада в ръцете на властите и те изправят пред съд арестуваните ръководите. Присъдите са от 5 до 20 години затвор.

През есента на 1945 г. в Македония е възстановена ВМРО. Инициативата е на тримата доктори – д-р Васил Иванов, д-р Коста Тренчев и д-р Коста Терзиев. През 1946 г. в тази организация членуват около 10 000 човека. През май 1946 г. ръководителите изпращат Меморандум до правителствата на САЩ, СССР, Англия и Франция, в който разкриват тежкото положение на народа под Титовия режим. За съжаление и този документ е предаден на властите в Белград. Арестувани са десетки хора. На проведения от 25 до 30 март 1947 г. съдебен процес 7 са осъдени на смърт, а десетки други на дълги години затвор.

Нова организация ВМРО е създадена през април 1947 г. Неин ръководител е Ангел Мишев, бивш български учител. В началото на 1948 г. тя е разкрита. Съдебният процес продължава от 11 до 13 май. На смърт е осъден Ангел Мишев и още трима негови съратници. Най-младият от тях Темелко Нешков на 19 г. е осъден на 12 години затвор.

Успоредно с ВМРО на Ангел Мишев, през 1945 г. в Битоля е създадена идентична организация от Методи Коларов. Тя е разкрита през 1947 г. Съдебният процес е на 29 и 30 април . Ръководителят е осъден на смърт. А останалите 12 подсъдими – на затвор от 7 до 20 години.

От август 1945 г. до март 1950 година в гимназиите на Щип, Ресен, Охрид, Велес, Струмица и други градове действат ученически нелегални организации застъпващи идеите на ВМРО и българският характер на страната. Техните ръководители и привърженици също са изправени пред съд.

През 1951 г. е разкрита студентска организация на ВМРО в Медицинския и във Философския факултет в Скопие. Без съд и присъда на 13 август 1951 г. властите разстрелват ръководителите на организацията, уж при опит за бягство зад граница. (По Коста Църнушанов „Македониизмът и съпротивата на Македония срещу него“, София,1992 г.)

От 1953 до 1985 година в различни градове на страната са разкрити десетки организация с идеологията на класическата ВМРО, организирани са десетки съдебни процеси. Абсурдността на цялата тази антинародна дейност блесва на процеса през 1985 г. срещу Ангел Митрев –Героя и Ангел Крайничанец. Обвинението е, че на връщане от България те са „внесли“ враждебна литература. А това е книгата „Ранни спомени“ на известния български историограф и дипломат Симеон Радев, роден в гр. Ресен, Македония. Тази книга е вдъхновяващ разказ за истината и силата на българския дух в Македония.

Всички документи, включително Устава на ВМРО, са написани на български език, в тях се отбелязва българския етнически характер на населението на Македония

За времето от 1944 г. до 1980 г. според Васил Хаджикимов от Щип, прекарал 10 години в затвора Идризово в Скопие, във Вардарска Македония са организирани над 700 политически процеси срещу будни българи. През същия период убитите и безследно изчезналите са 23 хиляди, над 120 хиляди са преминали през затворите , а около 180 хиляди се спасяват в България или в други държави .( По Димитър Гоцев „Новата национално-освободителна борба във Вардарска Македония 1944-1991 г.“, София, 1998 г. )

Най-точна характеристика на това мрачно време дава Венко Марковски:

…“Хората в Македония се чувстваха измамени, посрамени. Съзнанието им беше ограбено. С наведени чела ходеха. С погледи говореха. С неизвестност вкъщи влизаха, с неизвестност от къщи излизаха. Без вина всеки българин беше в списъка на обвинените, само защото беше българин. Опасно бе в Македония, в люлката на България, да бъдеш българин, да кажеш, че си българин…“(Венко Марковски „Кръвта вода не става“, София, 1980 г. )

Тази кървава вакханалия имаше свои предшественици и в сферата на духовността.

В Македония югокомунизмът –

с фашистка униформа…

( Из спомените на един партизанин )

…“Така на 14 ноември (1944 г.– б.а. )цялата бригада потегли за Скопие… ние стигнахме и се настанихме в сградата на университета… Стаята, която зае нашата чета, имаше голяма библиотека, цялата наредена с книги от българските класици Вазов, Славейков, Яворов и др. А по това време на двора вече се палеше огън и някой извика: “Всички книги, които са на рафтовете „ мора ватра да их гори!“( трябва в огъня да изгорят ) и веднага всички сърби започнаха да викат:“Ватра, ватра“ и да грабят книгите и да ги изнасят навън и да ги хвърлят в огъня на двора…За мене тогава, в този огън като че ли гореше цяла България, гореше българският народ в Македония.

Авторът на тези редове и преди това е станал свидетел на подобен случай, което показва, че горенето на „вредните“ книги е повсеместна практика:

…“В Кочани на 4 октомври 1944 г. два дни след като бяхме влезли в града…забелязвам на централния площад дим, идващ от някаква клада с книги. Приближавам се и виждам български книги, повечето от тях подвързани, горят. Край кладата двама-трима младежи на около18-19-20 години, облечени в титовите униформи, с лачени ботуши, с крака ритат към огъня някои от останалите по-настрана книги. Взех една от тях, беше „Събрани съчинения“ на Христо Ботев, подвързана…Взех друга, беше съчиненията на Яворов. Прибрах ги настрана и се обърнах към един от младежите: “А бе друже, защо горите тези книги? Това е литература за вас! Яворов се е борил тука за автономията на Македония!“ –Овой йе све фашистичка литература, друже! – отговори на сръбски този на когото говорих…“ ( Методи Кърпачев, Неиздадени спомени, копие от които притежава авторът. )

За българския характер на Македония свидетелстват изследванията, спомените и статистиките на различни европейски, американски и руски учени, дипломати и пътешественици, както и турските документи.

Предлагам някои от тях.

Руски, немски, френски ,турски и американски статистики…

В.ТЕПЛОВ: “Статистически данни за България, Тракия и Македония“, С. Петербург, 1877 г.

Българи……………………..1,172,131

Гърци ……. 190047

Сърби – северно

от Шар планина …… 41,284

Проф .Густав Вайганд.( G. Weigand “Die Nationale Bestrebungen der Balkansvolker, Leipzigq 1898 ).

Българи…………………..1,200,000

Гърци…… 220,000

Турци и албанци….. 695,000

Гастон Рутие( G. Routier ”La Macedoine et les Puissances” – за вилаетите Солунски, Битолски и Скопски, за Стара Сърбия и за част от Албания.

Българи………………….. 1,136,000

Гърци …… 322,000

СЪърби – северно

от Шар – планина…… 210,000

Турци……. 474,000

Официална турска статистика за вилаетите Солунски, Битолски ,Косовски, публикувана в Солунския турски вестник “Асър“ №994 от 1904 г. по заповед на Главния управител на Македония, Хилми паша.

Българи………………….. 896,496

Гърци………. 367,000

Сърби и арумъни – сърбите в Косовския вилает са

северно от Шар…. 199,717

Турци и албанци…… 1,508,507

В.“Тан“(“Temps au mois de fevrier – Paris, 1905)

Българи……………… 1,200,000

Гърци………. 220,000

Турци……….. 410,000

Ричард фон Мах ( R.f.Mach “Der Machtbereich des bulgarischen Exarchats in Turkei, Leipzig, 1906

Българи……………….. 1,660,070

Гърци…….. 95,005

Арумъни…….. 56,119

Леон Доминиан (L. Dominian “The frontiers of Language and Nationality in Europe. Publisched for the American Geographical Society of New-York, 1919)

Българи…………………. 1,172,136

Гърци….. 190,047

Арумъни….. 63,895

(Г.П.Генов „България – международни актове и договори“, София, 1940 г. )

Македония през очите на

англичанките Макензи и Ърби

…“Става дума за покръстването на България, а след това и на всички славянски народи с превеждането на Светото писание на „черковнославянски“. Смята се, че това е древният език на българите и че преводачите били родом от Солун…“

…“Енидже Вардар наброява около шест хиляди къщи – половината български, половината турски…Колкото до католическата пропаганда, двама -униати български свещеници сега служат в една стая…Някои от българите гледаха на униатите като на измамници…“

Десетилетия преди освобождаването на България и учредяването на Българската екзархия в Македония всички книги са на български език

…“Не сме достатъчно богати, за да построим второ училище, а след като владиката ни принуждава да издържаме гръцкото, всичко, което искаме сега е неговият учител да знае български…“

…Тук ( гр. Охрид – б.а. ) към края на Х в. българският цар Самуил установил столицата на една наистина страшна монархия като предизвикателство срещу тогавашния византийски император…Няма да разказваме историята на тези походи, които накрая спечелили на Василий Втори зловещото име „българоубиец … „

(“ Travels in the Slavonic Provinces of Turkey – in – Europe” by G. Muir Mackenzie and A.P. Irby – Alexander Strahan, Publisher, London and New Jork 1866)

Американският журналист Артър Смит

за Македония

…“Винаги съм се интересувал от Балканите, особено от България и Македония, и когато през есента на 1907 г. ми бе дадена възможност да отида в София и да усетя непосредствено обстановката, аз не се отказах…

По това време в Македония срещу турците се водеше борба от три страни – от българи, гърци и сърби. Най-значимо бе въстанието на българите и то бе най-добре познато на останалия свят. Това не бе изненадващо, тъй като българите безспорно съставляват болшинството от македонското население. По изчисления от четирите милиона, живеещи в Македония, два милиона и петстотин хиляди са българи…

…Тези македонски четници са особен тип хора. Млади, смели и умни –те са цветът на българския род… Но през цялото ми общуване с българските четници никога не забелязах случаи на бандитизъм, заплашване, предателство или измама. Те се отнасяха към мене по-сърдечно, отколкото всички други групи хора, които съм познавал някога…

…След изсвирването се чу глас „Ботев! Ботев!“ – това беше общата парола на четниците. Милев отговори и един „ старец“, чиято изопната стойка опровергаваше сивата му брада и коса, безшумно се добра до нас…“

(Артър Смит „Спомени от Македония“, София 1983 г.)

Американски и английски вестници за Илинденско-Преображенското въстание

…Ако последното съобщение за 60 000 изклани българи в района на Охрид и Лерин бъде последвано от други подобни, няма никакво съмнение, че правителството ще бъде принудено да нареди веднага да бъде мобилизирана армията…“( в. „Дейли мейл, 6 септемри 1903 г.)

…Съобщения от Монастир гласят, че 200 жени, които са дошли тук от българското село Раково, са представили нотации на руския и австрийския консул и на Хилми паша, генерален инспектор, в които се подчертава, че тяхното село е било запалено и всички мъже са били изклани…“( в. „Ню Йорк Таймс“,19 август 1903г. )

…“Мерките, предприети от турска страна, са достигнали крайните предели на варварство. С очевидното намерение за постепенно унищожаване на българското население още 12 села през последните няколко дни са били подложени на огън и меч. Жени, деца и старци са били клани безразборно…“(в.“ Лондон Таймс“ – „Ню Йорк Таймс“ ,26 август 1903 г. )

…“В телеграма от границата, съобщава кореспондентът на „Таймс“ в София, се отбелязва, че Бачево, с население 650 християни българи и 540 помохамеданчени българи, е било напълно унищожено. Белитинца, с население 2 700 българи и 550 помаци, също е било унищожено…“(в.“Лондон Таймс“ – Ню Йорк Таймс“, 2 октомври 1903 г.)

(„Зверствата при потушаването на Илинденско-Преображенското въстание“, София 1987г. )

Самопризнания и признания

Скопският „Утрински весник“ от 9 декември до 31 декември 2008 г. помести поредицата на Виктор Цветаноски „Македонците крем на бугарското обштество“. Авторът беше дълги години кореспондент в София на официоза „Нова Македония“. Представени са биографии и портрети на македонски българи, както от миналото, така и от съвремието. От Андрей Ляпчев, Симеон Радев, Георги Димитров и Димитър Талев до Сергей Станишев, Андрей Луканов, Георги Пирински и баба Ванга. Статистиката, приведена от автора е респектираща: „В 1917 г. – твърди той – в тогавашното българско правителство е имало 8 министри македонци, 13 дипломати, 12 митрополити, 12 професори в Софийския университет, 84 учени, писатели и публицисти, 32-ма художници, скулптори и артисти,70 лекари,166 висши административни служители, кметове, съдии, адвокати, 266 действащи офицери и 453 – запасни…“

Каква е била целта на автора, не е трудно да се досетим, но на практика посоченият брой на македонци, заемащи различни длъжности в държавната ни йерархия, показва две неща. Първо. Масовото търсене на убежище в България е доказателство, че те я възприемат като своя държава-майка. Въпросът защо македонците в тежките времена не се преселват масово в Сърбия и Гърция, съвсем не е излишен. Второ. Професионалната реализация на всички способни и талантливи македонци е доказателство, че България не прави разлика между родените в Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Тя дава път за развитие на всеки, който притежава качества и иска да се утвърждава.

Това не остава незабелязано от чужденците.

По повод Студентския процес в Скопие през 1927 г. световният печат открито говори за българския характер на Македония. Особено категорично звучат думите на главния секретар на Френската лига за правата на човека Анри Герню:“…Истината – истината, която Франция трябва да знае е тази, че тези терористични действия в своята общност, са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ…

Македония бе разделена от договорите между България, Югославия и Гърция. В България македонците са третирани като племенни братя. Там те се радват на граждански свободи и на политическо равноправие, там те заемат високи длъжности в свободните кариери, във войската, в университета. Напротив в Югославия и в Гърция македонците притежават теоретически права на малцинство, но нито едно от тези права не им е гарантирано в действителност…

Свобода за печат на български, свобода за събрания и сдружения между македонци, свобода за избори с национални листи: всичко това е унищожено! Всякакъв опит за протест е премахнат…“(в. “La France”, 2 XI.

1927г. )

И още един щрих към този казус

През 2008 г. в Скопие беше издадена повестта „Нишанe’ ” от македонския писател, албанецът Ким Мехмети . Сюжетът се развива около Втората световна война и представлява по-скоро опит за надникване в психологическите и битови устои на хората в едно време на превратности и военни катаклизми. Като говори за баба си, майката на майка му авторът пише:…“Оставила своята двегодишна щерка в люлката и тичайки заминала в съседното село, където живеещите тогава там жители се наричали българи, а след войната – откакто на картата на Титова Югославия се намерило парче земя с много собственици, но без господар и станала социалистическа Македония – се нарекли македонци…“ Когато грешките се повтарят и се преплитат, те повече не представляват никакъв грях и прерастват в начин на съществуване!“ – така тя обясняваше закъснялото етническо събуждане на селяните, които жалеше до своята смърт, чувствайки към тях необяснима тъга, подобна на тъгата що родителите чувстват цял живот към своята рожба, която е напуснала семейството…“

 

Как македонистите четат македонски народни приказки…

На 7 и 8 февруари 2002 г. страниците на излизащия тогава в Скопие в. “Дневник“ едва ли не се възпламениха от негодуванието на известни журналисти и педагози. Причината беше появата на книжката „Силян Штъркот“ – народни приказки, записани от родения в гр. Прилеп фолклорист Марко Цепенков. Негодуванието произтичаше от признанието на главния герой , че е българин.

Авторката на една от статиите Соня Казиовска преразказва Цепенков така: “В приказката главният герой Силян , отивайки към Крушево, видял много хора, вървящи срещу него по пътя и се запитал: “Какви ли са тези хора? Ако са българи, добре, ще се разберем…“ Според авторката това признание на Силян хвърляло в недоумение малките читатели – те питали родителите си дали е вярно, че майчиният език на Силян е български… За авторката проблемът е там, че приказката е била записана така от Цепенков и че не може да има авторска намеса…

На другия ден 8 февруари 2002 г. „Дневник“ отново се връща към темата. Под заглавие „Силян Щъркот няма да издържи изпита по педагогика“ е поместена анкета с преподаватели от Скопския университет .

Снежана Адамчевска смята, че е „погрешно и опасно да се публикува приказката в нейния оригинален вариант…“

Професорът по детска литература Ядранка Владова твърди, че когато се прави адаптация на приказката не е необходимо да се набляга „ на българските моменти“ в оригинала…

В редакционния коментар , озаглавен „Оскубаха Силян и му заповядаха -лети!“ Георги Барбаровски люто се сърди на издателите на книжката. Авторът недоумява как Силян казва, че неговият народ е българският и че той говори български език, след като днешният Прилеп е в Македония…И Барбаровски продължава:“…Ако Цепенков не е знаел, на какъв език говори или е трябвало да каже, че това е български, защо днешните издатели правят същото?

Къде е държавата и защо тази книга не е забранена, иззета, спряна от продажба, защото все пак тук е Македония, в която официалният език е македонски. Не може в една книга с приказки това да се пренебрегва, а в учебника до нея да се предава история на този език „ – заключава авторът.

Цялата тази словесна шумотевица разкрива едно: сгъстения духовен мрак, в който интелигенцията, а и целият народ са приели да живеят, за да може да оцеляват като хора .Учудващо , не – поразяващо е примирението и убийственият навик личности с качества, звания и научни титли да бранят с фанатизъм фалшификата от истинския му първообраз. А призивът на Барбаровски книгата да се забрани, изземе и да се спре от продажба ни връща към най-мрачните времена от историята на човечеството.

И да бъдем наясно! Този случай не е изключение. Това е повсеместен, всекидневен и отдавна утвърден начин на живот. Пропагандата я изваяла образа му на единственото достойно поведение за защита на националния идентитет.

А това е диагноза за тежко заболяване.

Защо академиците от МАНУ се отказаха

от вече осъществения съвместен проект с БАН

Става дума за съвместното издание между МАНУ и БАН на поезията на родения в Радовиш, РС Македония поет Александър (Ацо )Караманов и загинал ненавършил 18 години като партизанин при странни обстоятелства.

Съвместният проект е озаглавен „Епитафия за една младост“. Предговор към него са написали вече покойният академик Милан Гюрчинов от МАНУ и доцент Александър Йорданов от БАН. И когато книгата вече е отпечатана, в края на 2018 г., БАН получава официалния отказ на МАНУ от проекта.

Мъглявите обяснение за тази крачка са смешни. А те са много прости.

80 години властите в Скопие укриват данните за десетки хиляди избити и стотици хиляди преследвани от режима след 1945 г. През 1963 г. в Македония официално са следени от УДБА 135 000 души

В процеса на подготовка на проекта, доцент Александър Йорданов задълбочено изследва архива на поета. Открива няколко стихотворения, пасажи от дневниците му и други текстове, написани от неговата ръка, които дотогава не са публикувани в немалкия брой издания в Скопие. Тези творби категорично опровергават клишираната представа за националната принадлежност на талантливия поет.

Едностранното оттегляне от съвместния проект „Епитафия за една младост“ разкрива по-скоро нелепа гузност и страх от среща очи в очи с истината.

Лицемерната грижа, с която досега са пазени в дълбока тайна от широката културна общественост в РС Македония няколко стихотворения на поета е лакмусът за мярката на македонистките академици за творческа доблест и достойнство. Стихотворенията „Народът“ и „Бежанци“, както и недовършените „Балканджи Йово“ и „Васил Левски“ са хапката истина за Ацо Караманов , която , за съжаление, все още е невъзможно да бъде преглътната в Скопие, не само от интелектуалците…

А в тези стихотворения младият поет се идентифицира с народа, чиито царе са Симеон Велики и Самуил, чиито легендарни герои са Левски и Ботев, с народа понесъл тежките окови на Ньой. Оттук може би, произлиза и недостойният страх на академиците в Скопие да бъдат съпричастни с проект, който утвърждава изцяло творческия лик на Ацо Караманов, поетът, който за разлика от тях заявява високо:

…Той помни жестокия Ньойски диктат,

годините страшни и черните дни,

когато камшикът на страшния глад,

душата му хвърли в тежки беди.

В сърцето той чува на Левски гласа

и вижда на Ботев метежния лик…

… Той помни лъчите на златния век,

на цар Самуила великата мощ

той помни цар Петър и меча му мек

и гръцката злоба в робската нощ…“

А в дневника си на 6 юни 1943 г. поетът ще запише: “Да се игнорира Яворов като поет, това би означавало, ни по-малко, ни повече, да се стъпче цяла една вътрешна страна на духовната организация на нашата душа…“

Въпросът е какво разбира Ацо Караманов под „нашата душа“? Душата на кой народ е това, на народа родил Паисий, Раковски, Ботев, Вазов, Яворов, Гоце Делчев или на народа на когото непрестанно, вече повече от 70 години му се внушава, че няма нищо общо с тези исторически личности – творци и революционери!?

Да се надяваме, че бъдещето ще даде най-верния отговор.

 

Дясната ръка на югославския диктатор Тито Милован Джилас лично вкарва 4 сръбски букви в съвременната македонска азбука

Милован Джилас – баща на македонския език

Неоснователно е да се търси някаква връзка между македонизма и обективния исторически процес. Македонизмът е политическа, национал-шовинистична сръбска концепция, която по-късно беше включена в болшевишко-коминтерновския проект за постигане на конкретни геополитически цели на Балканите. Точно този проект беше ловко използван от Тито, за осъществяване на решенията на Втората сесия на АВНОЮ (Антифашистко вече за народно освобождение на Югославия ), състояла се на 29 ноември 1943 г. в гр. Яйце. В тези решения Македония се определяше като шеста република в бъдещата демократична федерация. Оттук произтичат и решенията на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония ) от 2 август 1944 г. за официализирането на македонистичната нация и език . Не е далеч от логиката, че е невъзможно да се търсят обективни и смислени обяснения за възникването и утвърждаването на съвременния „македонски език“.

Учените-езиковеди от Института „Кръсте Мисирков“ в Скопие, много обичат да търсят корените на този език в Кирило-Методиевата традиция и да го свързват със Св.Климент , но пропускат да обяснят на широката публика два много съществени момента от работата на т.н.Езиковедски комисии.

Първо. Защо е разтурена Първата комисия? В нея влизат двама доктори по езикознание – Георги Шоптраянов и Михайло Петрушевски, един полиглот, автор на учебници и публицист – Георги Киселинов, един дългогодишен преподавател, изучаващ македонските говори – Христо Проданов и един поет с утвърдено име – Венко Марковски.

Внедреният в този състав на комисията Блаже Конески, по поръчение на Белград, фанатично се застъпва, в Македония да бъде въведена изцяло сръбската азбука.

Блаже Конески лично участва в преследването и физическото ликвидиране на десетки македонски учени от световно ниво

И защо въпреки че на заседание на президиума на АСНОМ на 7 декември 1944 г. е гласувана Резолюция за македонската азбука, тя остава в тайна, комисията е разтурена, а докладчикът на проекта за азбука Георги Киселинов е хвърлен в затвора. Това не е било достатъчно за Блаже Конески, който продължава зловещата си игра. В брой първи на новосъздаденото сатирично списание „Остен“ от 01.01.1945 г. той публикува злобна статия, изпълнена с чудовищни лъжливи обвинения срещу вече подсъдимите видни интелектуалци Димитър Гюзелов и братя Чкатрови. Тази статия е „украсена“ с карикатура, по идея на Блаже. В нея на фона на силуетите на Първоучителите Св .Св. Кирил и Методий е наложен образът на докладчика на първата комисия за азбуката. Той гласи: “Георги Киселинов: „Се мушнав и Jас во светците! Господи поможи…“

С този брой на списанието в ръце надзирателят извиква Киселинов и го пребива с думите: “Ти ли си този светец в списанието?… Сега ще видим дали светите Кирил и Методий ще ти помогнат…“

Пребитият изпада в несвяст, по-късно е освободен от затвора и умира.

Това е първият свещен труп по пътя на утвърждаването на македонистка азбука. И защо за този трагичен епизод професорите от Института за македонски език „Кръсте Мисирков“ не обелват и дума?

Второ. Защо не получава гласност позицията на Венко Марковски за създадената на 15 февруари 1945 г. Втора езикова комисия, в която влиза и Лиляна Чаловска, съпруга на партийния шеф Лазо Колишевски? Още преди да започне работа комисията Венко Марковски заявява, че това е „смешна работа“ и че: „Ученият свет ке ни се смее… Преди да се почне требва да се разгледа резолюцията на комисията отпреди три месеци“, т.е. на разтурената комисия. И добавя/“Овде е скриен некой шовинизам…“

За тези му думи Венко е жестоко разкритикуван от Лиляна Чаловска.

Втората комисия приема изцяло сръбската азбука. Това предизвиква буря от негодувание сред македонската общественост. Тогава ЮКП решава да сложи точка на собствената си игра. В края на април 1945 г. Милован Джилас, шеф на пропагандата в ЦК на ЮКП изпраща следната телеграма до ЦК на МКП:”Odmah uputite Malinsku, Konjeskog i Mapkovskog da definitivno uredimo pitanje makedonske azbuke…”(Изпратете спешно Малинска, Конески и Марковски окончателно да уредим въпроса за македонската азбука. )

И така в присъствието на четирима сръбски професори-езиковеди – Радомир Алектсич, Радослав Бошкович, Михайло Стефанович и Радован Лалич, Джилас нарежда в азбуката да се вмъкнат четири сръбски букви и да се изхвърли Ъ. Веднага след завръщането си в Скопие е сформирана Трета комисия, която светкавично решава въпроса според указанието на Джилас – със сръбските букви и без уличаващия в българизъм знак Ъ. Решението на комисията е публикувано в празничния брой на вестник „Нова Македония“ от 5,6 и 7 май 1945 г.( По Стоян Ристески „Создаваньето на современиот македонски jaзик“, Скопje, 1988 г. и по Драгни Драгнев „Скопската икона Блаже Конески…“, София, 1998 г. )

На въпроса плод на еволюционни натрупвания ли е съвременната езикова норма в Македония или на партийна заповед, всеки може да си отговори. Бащата на тази азбука е Милован Джилас…

България е единствената съседна държава на Македония, която през последните 30 години защитава нейната независимост и териториална цялост

В края на романа „Франкенщайн“ на англичанката Мери Шели , създаденото от човешка ръка и ум човекоподобно чудовище изпада в транса на пробудената си съвест. Безбройните злодеяния върху невинни хора, разтърсват цялото му грубовато същество, за да избликне неудържимият гейзер на самообвинения и непоносимост към досегашните му престъпление. И в него надделява жаждата по-бързо да се освободи от изкуствения си живот и да премине в небитието.

За разлика от героя на „Франкенщайн“ , държавният македонизъм в Скопие от 1944 г. до днес и пет пари не дава за хилядите жертви, за разбитите съдби, за почернените майки, за разтурените семейства… Направили добра кариера под неговото знаме учени, писатели, общественици, политици нямат куража да дръпнат завесата на наситената с коварна отрова заблуда. Днес изправени пред вратите на Брюксел те упорито убеждават света, че това е тяхната изконна същност, техният бащин завет…

Все пак, паметта на Европа не е толкова къса.

А в Скопие изтрезняването – мъчително и бавно – ще настъпи! Първите кълнове, колкото и да се омаловажават и пренебрегват , пробождат дебелата плоча на пропагандата…

Другият път води обратно към политическия ад на 1944 г. /БГНЕС

——————

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание “България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.

DW.COM