Без Филтър

Пламен Йотински: През 2020 г. Турция не пропуска конфликт, в който да не се включи

През отиващата си 2020 г. Турция не се остави пандемията да я постави в изолация от участие в редица, да ги наречем, спорове, за налагането на позицията си, в които президентът Реджеп Тайип Ердоган разчита главно на военна сила.

Ердоган от години действа с поглед към 2023 г. Тогава, надява се той, Ататюрк ще остане в историята, а на трона на създател на нова, по-имперска Турция, трябва да седне Ердоган. И си постави цели, които ако бъдат наречени само „амбициозни”, няма да е вярно.
2023 г. трябва да бъде голяма година за Турция. Това е 100-ият рожден ден на съвременната страната и голяма година за общите избори, в които управляващата партия да спечели комфортна победа. По-важното е, че трябва да е година на изпълнените обещания. През 2013 г. партията на Ердоган – Партията на справедливостта и развитието (ПСР) – очерта серия от амбициозни цели, наречени „Визия 2023“, които да бъдат постигнати в рамките на едно десетилетие: увеличаване на годишния износ до 500 милиарда долара; намаляване на безработицата от 11 процента на 5 процента; нарастващи доходи на глава от населението до 25 000 долара; стимулиране на туристическия и финансов сектор на страната; постигане на пълно участие в държавни здравноосигурителни програми; поставяне на водещи позиции производството на националната автомобилна, отбранителна и желязна и стоманена промишленост; превръщане в топ 10 на икономиката с цел БВП от 2,6 трилиона долара. Турската отбранителна индустрия също си поставя за цел 2023 г. да въведе военни технологии, будещи завист, обещавайки да задоволява сама 75% от нуждите на отбраната на Турция, да увеличи приходите на отбранителната промишленост до 26,9 млрд. долара и да пусне местни безпилотни летателни апарати, морски кораби, бронирани превозни средства, хеликоптери и основните програми за бойни танкове.
Това са големи планове. И крайният им срок неумолимо наближава.
Всъщност тази програма максимум показва, че Турция търси мястото си в новата международна и регионална конюнктура след Студената война. Анкара определено се чувства „натясно” в собствените си граници и се „отваря”, започвайки от най-близката „чужбина”.
Все пак политиците в Анкара не страдат от прекалено геополитическо далекогледство при определянето на целите си. И гледат в близката чужбина. В същото време като лека-полека започва да се дистанцира от натовската си линия на поведение – просто иска сама да си върши работата, създавайки пулсиращи съюзи за постигане на конкретни цели.

Тази линия на поведение на Анкара произтича от атмосферата в Северноатлантическия пакт. Докато Вашингтон хем се дистанцира от „любимата си щерка” Европа, хем се стреми да държи руля на самолетоносача НАТО – като въоръжава „съюзниците”, искайки от тях увеличаване на военните разходи – Турция реши да се поучи от САЩ, Франция, а защо не и Гърция – и започна да проектира военната си мощ в защита на своите интереси извън контекста на политиката на пакта. Всъщност през последните години около Турция се появи вакуум, в който Анкара се почувства некомфортно и реши да го запълни.
Напъните на Турция да излезе от ролята си на регионална сила засега не се характеризират с успех. Или пък може би са успешни, доколкото Анкара е действащо лице във всяка гореща зона около себе си.
За да тегне редиците на своите мамелюци, Ердоган залага във вътрешен план на битката срещу триглава ламя. На първо място като мишена са гюленистите (изгрели на политическия хоризонт след опита за преврат през 2016 г.) и „вечният враг” – Работническата партия на Кюрдистан (ПКК). Кюрдите не се появиха от нищото – от 1984 г. искат да счупят хомота на Анкара около врата си. Към мишената ПКК Анкара добави и техните братовчеди от сирийските Отреди за защита на населението, които пак са кюрди.
Всъщност след избухването на войната в Сирия Турция разшири параметрите на противопоставянето си срещу кюрдите зад граница. Поради това, че преди времето беше друго, Анкара не посягаше на кюрдите в Сирия, докато в Дамаск управляваше Хафез Асад. Само че „битката за демокрация” – Арабската пролет – избухна и заля Близкия изток с вълни от кръв.


Сирийската криза като че ли вече не е интересна на света. Но за Турция тя продължава да е приоритет. Защото югоизточната й граница е със Сирия. А в Сирия има доста кюрди. Те обръгнаха и се лустросаха като сериозни бойци във войната срещу халифата на Ислямска държава. На всичкото отгоре се радват на благо отношение от страна на Вашингтон. Е, това не може да не е трън в петата на Белия дворец в Анкара.
И макар че за боеве в Сирия вече почти не се споменава – с изключение на някои дребни инциденти – тази страна далеч не е мирна.
Турция експонира военната си мощ в международен план, защото иначе за какво й е армия? „Тихо” ли е сега в Сирия? Не, конфликтът продължава да къкри, въпросът е кога няма да издържи клапана на тенджерата под налягане и капакът отново ще излети. Засега Турция контролира санитарен коридор по границата си със Сирия – на сирийска територия – със свои войски и със сили на свои марионетни групировки.
Ако Сирия е „на една ръка разстояние”, Либия е малко по-далеч. Но Анкара има апетит и към либийския петрол, защо не? За всеки е ясно, че искаш ли да си силния човек в махалата, трябва ти гориво за икономиката. Въпреки бъркотията в Либия и започналите опити за консултации между либийското правителство и силите на мераклията за власт Халифа Хафтар, Либия също трудно може да бъде квалифицирана като функционираща държава. А в мътна вода риба лесно се лови…
„Братска дружба” Турция-САЩ
2020 завършва с трансатлантически поздрав – Вашингтон наложи санкции върху ръководителите на турския оръжеен сектор заради руските ракети С-400. Независимо кой ще управлява от „Пенсилвания авеню” 1600, руските ракети в турски ръце ще му засядат като кост в гърлото.


Но в „благия тон” между Анкара и Вашингтон има и газов нюанс. На срещата на върха на НАТО в началото на декември САЩ и Турция кръстосаха шпаги. Според Вашингтон Анкара засилва напрежението със съюзниците и в Средиземно море, както и че прави подарък на Кремъл – освен с дежурната тема за руската зенитна система. От своя страна външният министър на Турция Мевлют Чавушоглу отговори на държавния секретар на Щатите Майк Помпео с ответен огън: той обвини Помпео, че се е обаждал на европейски съюзници и ги е призовавал да се обединят срещу Турция, че сляпо подкрепя Гърция в регионалния конфликт и отказва да продаде на Анкара американската противоракетна система „Пейтриът”. Освен това САЩ подкрепят кюрдските „терористични организации“ (според Турция) в Сирия, докато Турция се бори с „Ислямска държава“. Появи се и друга „тема за разговор” – Нагорни Карабах. Според Анкара САЩ и Франция са изострили конфликта в тази де юре азербайджанска територия, де факто населена с арменци, като подкрепиха Армения във война. Която, обаче, Азербайджан спечели с помощта на руска дипломация и турска военна подкрепа.
И без това „дружеските” отношения Анкара-Атина стигнаха до точката на кипене през тази година заради сондажи за източници на енергия. Турция усилено изследва Източното Средиземноморие в търсене на природен газ. Гърция, непоколебимо стоейки на страната на Кипър (населената предимно с гърци половина на острова, която е член на ЕС), използва всички възможни лостове в ЕС – а тя знае как – и доведе съюза на нож с Анкара.
Всъщност Турция е достатъчно разумна, за да не разчита само на „Турския поток”, прекарващ руски газ до бреговете й. Но погледнат по-мащабно сблъсъкът в Източното Средиземноморие е против т. нар. геостратегически цели на ЕС, НАТО, но на първо място на САЩ. Защото Америка в никакъв случай не иска Анкара да има достъп до собствено синьо гориво, тъй като това би означавало още по-голям инат у Турция в отношенията й с Вашингтон.


Какъв ще е резултатът – бъдещето ще покаже.
Ето един факт за това как Гърция накара Евросъюза да не харесва турската външна политика – срещата през декември беше насрочена, след като Кипър се заигра със санкциите на ЕС срещу Беларус заради спорните президентски избори, при условие, че блокът обсъди по-категорична позиция срещу Анкара. Танто за танто.
Също така трябва да се каже, Ердоган съвсем не е забравил опита за преврат от 2016 г. До момента около 77 000 души бяха вкарани в затвора, над 130 000 загубиха работата си основно в силови ведомства и в администрацията. Не че в Анкара са станали „другари” с ПКК, но сега новият обществен враг №1 е Фетхулах Гюлен, обвиняван от Анкара като мозък на преврата.
Икономиката на Турция скърца
Само че за да има силна армия, на Анкара й трябват пари. Които в пандемичната година наистина не стигат. Поради което Ердоган се реши на икономически реформи – дори зет му Берат Албайрак трябваше да слезе от поста финансов министър, за да не си „цапа” ръцете с непопулярни мерки. Защото тъст му Ердоган обеща да ги проведе.
Докъде ще стигне Ердоган с този калейдоскоп от кризи, в които Турция участва?
Защото към главоболията му се добавя и „тихото” недоволство у дома. Например дали Ердоган е забравил, че кметът на Истанбул е от опозиционната Народно-републиканска партия? Или пък че Евросъюзът гледа с все по-голямо недоверие на Анкара в икономически план?
А 2023 г. е зад ъгъла… /БГНЕС

———-

Пламен Йотински, ръководител на Международния отдел на БГНЕС.

DW.COM